Нар

Нар. Кървав, сочен, вкусен.
Такава е асоциацията ми за тази книга.
Обичам да ям нара, като го изроня целия ( до последното зрънце ) в купа, а устата ми се пълни със слюнка от предвкусваното удоволствие.
Не можах да прочета тази книга на един дъх – трябваше ми време да обмислям прочетеното, но то идваше в съня ми и не мидаваше покой...и аз ронех.. още и още. Бързах.
Никога не изсмуквам нара зрънце по зрънце...никога!
Първо го изронвам целия, а после изпълвам устата си с цяла лъжица от червените рубини и стискам, докато лепкавия сок се процежда през зъбите ми. Стипчиво...такова е и усещането ми от книгата, когато затворих и последната страница-зрънце – и сладко, и стипчиво.
Няма начин да не се опръскаш обаче със червен сок докато рониш зрънцата.
И трябва да внимаваш, защото сока на нара не се маха с нищо...Така и книгата на Xaлед Xocейни не може да не остави кървава диря в ръцете ти – както хвърчилата със стъклен канап оставят горди белези по ръцете и в душите на Амир и Хасан.
А в мен като в дълбок съд с капчици засъхнал, червен сок по стените - остана усещането, че искам още...
Искам пак някой да рони нар над мен.